Тази вечер ти си необикновено нежна

Искаш да те целувам много, много

в това има толкова надежда

и толкова тревога,

че не смея да се отдръпна,

да освободя устните си,

да ти говоря.

Но аз разбирам всичко

от този мълчалив разговор,

в който твоите устни говорят,

а моите устни слушат:

„Аз се страхувам от войната,

чуваш ли, страхувам се.

Толкова малко съм живяла и изпитала.

Искам да бъдем винаги двамата,

както сега на нашата пейка стара,

и нека е късно,

и нека в къщи мама да се кара.

Искам да се оженим,

да имам бебе,

което да прилича на тебе,

искам да живеем радостно, дълго,

толкова дълго,

колкото ти ми пожела на рождения ден

117 години,

да умрем заедно,

нито ти, нито аз по-напред —

в една и съща секунда…“

„Аз също се страхувам от войната.

Това дърво,

този храст,

целият парк,

целият град,

всички хора, които живеят в него,

ти и аз,

нашата пейка стара —

•ще се превърнат на пара.

Знаеш ли понякога си спомням Ремарк

и си казвам:

сега е време да се живее,

защото ще дойде време

да се мре.

И тогава у мене нахлува море

предателски желания —

да се скрием двамата с тебе

далече от всичко,

да поживеем само за себе си.

Не бива.

Ето хората строят жилища,

за да живеят в тях,

сеят,

за да приберат през следващото лято

житото.

Така и ние трябва да сме уверени,

че ще живеем,

че всичко ще изпитваме.

Ще се оженим.

Ще имаме бебе,

което ще прилича на мене,

ще живеем радостно, дълго,

толкова дълг©,

колкото аз ти пожелах на рождения ден

117 години,

ще умрем заедно —

нито ти, нито аз по-напред —

заедно,

в едва и съща секунда“.