След като за пръв път ти ми дойде на гости

Ние бяхме артисти в пиеса

с постоянен вълшебен декор.

По часовник се вдига завесата

и не виждаш къщи и хора.

 

Виждаш тъмно небе във нея,

симетрични бели звезди

и сред тях — Касиопея

по-блестяща от преди.

 

Чувстваш пулса на лунния пламък

и разбираш кога ще спре…

И шуми край нас темпераментно,

синеводо, кръгло море.

 

Има още високи дървета

със зелени, страстни листа,

има лампи, които не светят

и е тъмна под тях пръстта…

 

Аз не зная от мен ли, от теб ли

почват първите думи. Те

бяха реплики, хубави реплики,

ала реплики бяха те:

неочаквани като ручеи,

изобилни на топлина,

добросъвестно заучени

под абажурената луна,

като златни листа на есен,

покрили черния двор…

 

Ние бяхме артисти в пиеса

със красив бутафорен декор.

 

А сега сме в моята стая.

Има маса, книги, стол.

И в пиеса не играем

и не помним своите роли,

а говорим просто и мислим

малко делнично дори.

Но сега са най-остри и искрени

уловените с поглед искри.

 

В неподвижните цветни пердета

като в лятна вечерна леха

се е скрила на тъмно от светлото

натежала зимна муха.

И часовник отмерено тупа.

И стрелка като нож се върти…

 

Ти си тръгваш.

Беше хубаво.

Аз те целунах почти.