Стихотворения
Яна
Кога го първи път видях,
реших, че той е — никой друг…
Речта му светлина разгръща.
Орел е силния му дух.
В хайдушки идол се превърнал,
звезди под веждите му спят.
И колко пъти ще го зърна —
все тия мисли ме морят.
* * *
В сърце ми, майко, обич блика
и ме залива с девствен плам.
* * *
Да слушам никого не искам.
Най-нежна песен в мене звънна.
В гърдите ми зора се плиска
и пее синева бездънна.
Горска кръв
Мойта кръв безумно се запали,
мойта кръв могъщо зашумя —
аз жадувам тъмни вакханалии
в тъмна, прародителска земя.
Роб да бъда на русалки чудни,
обверижен в кичури коси,
да ме будят птици ранобудни,
утринна роса да ме роси.
Там да бъда горски младоженик,
Крали Марко да ми бъде кум
и да бъдат дните ми блажени,
и да бъде цветен моя друм.
Сребрист сонет
Старомодно пак ми се пише —
с прост молив на кариран лист
един малък сонет сребрист —
нека бъде съвсем излишен.
Старомодно пак ми се пише —
с точна форма и без подтекст
и моливът с привичен жест
под ръката ми да въздиша.
Никой нищо не ми завеща,
нямам никакви ценни неща:
ни Ван Гог, ни Страдивариус,
затова някой ден под секрет,
мой единствен законен нотариус,,
отвори този малък сонет.
Автор: Недялко Йорданов Виж още
Спомен
По стълбите на моя таен,
почти преодолим нагон
вървяхме към един случаен
таван с балкон и грамофон
неосъзнати, непознати
и необмислени до край
през спомени, комплекси, дати
в началото на месец май
хиляда триста и не зная
коя година… При това
над нас се смееше оная
луна, почти като глава.
Ден
Денят очите си отваря,
поглежда в мътното перде,
неясни срички изговаря
и иска нещо да яде.
Излапва млякото в бурканче,
нетърпелив и зачервен.
Измокреното му юрганче
е вече в пълния леген.
А после в синята си лодка,
приспан от шепот на вълни,
той тръгва бавно на разходка
в море от бели пелени.
Във гарата на Прага
Във гарата на Прага на прага на деня разпери бавно, бавно крилете си съня.
А хубаво е тука във този странен град това, че си на всички напълно непознат.
Дрънчат чинии, чаши и пивото кипи. На три корави стола до мен тя тихо спи.
Ето това е нашата стая
маса,
два стола,
креват.
А някога как мечтаехме
за стени със различен цвят.
Някога сред сериозните поети
аз бях едно смешно хлапе ,
което мислеше, че стиховете
се пишат най-добре
на канапе.
Искаш ли в тази нощ без заглавие,
в тази нощ
дори без три звездички,
всички минали дни да забравим,
всички.