Любовни стихове
Тъй както пожелаеш
Тъй както пожелаеш — накажи ме!
Презри ме, остави ме — както шеш!
Недей ми казва вече ни „любими“,
нито топи ме в погледа горещ
на твоите очи незабравими!
Но знай ти, че бездънния копнеж
в сърцето ми по теб неугасим е.
Звъни в кръвта ми твойто скъпо име
и този звън не можеш ти да спреш!
В душата ми и в летен зной, и зиме
цъфти любимият ти образ свеж.
Любима! Накажи ме, както щеш,
с каквито щеш ти зими заледи ме,
но този цвят не ще попари скреж!
Лятна приказка
Припомняш ли си ти оная вечер,
която спря пред каменния мост,
по-весела от всеки весел гост,
и към полето леко ни повлече?
Над нас блестяха звездните простори,
под нас шумеше тихия поток
и вечерта, по-силна и от всичко,
вълшебните си порти ни отвори.
И двама с тебе, плахи и смутени,
навлязохме в тракийските поля
и тишината пътя не застла
с килим от билки и треви зелени.
Дъждовна вечер
Това не бе ни сън, нито измама,
а първата ни светла вечер бе:
под стряхата на мрачното небе
като деца стояхме с тебе двама.
Валеше дъжд, шумяха нощни птици,
тъмнееше зелената трева.
Заслушан жадно в твоите слова,
загледан в пламналите ти зеници,
усещах ясно как край мен се нижат,
като далечни плахи светлини,
отминалите твои детски дни
и простите ти радости и грижи,
Последната вечер
Това е нашата последна вечер,
над равнината пада мрак и дим.
Последен път ний с тебе тук стоим,
унесени във спомени сърдечни.
В една такава топла юнска вечер
ти спря на моя пуст, самотен бряг
като звезда сред падналия мрак
и черните ми мисли с меч посече.
На своето горещо, крехко рамо
донесе ми живота, пролетта,
облъхна ме със свойта чистота
и ме изпълни с обич и със пламък.
На кея в Сан Франциско
Никога
не си бил
толкова мой,
толкова близко,
както на оня пристанищен кей
в Сан Франциско.
Както в оная
мистична,
загадъчна вечер,
в която
градът се издигаше
бял
като глетчер.
Гребец
Като само дете под тая синя власт
постой, постой, душа, гребец на моя час!
През всичките ми дни — от тоя светъл бряг,
край сини глъбини, до къщния ми праг —
не спираш ти, любов! И виждах аз, че днес,
когато теб те няма, за мене няма вест,
нито живот и блян, нито дори съдба.
И чакам те заслушан, и падам, и скърбя.
Листа
Тези дребни зелени листа
са словата, които чета
в тази знойна и тежка природа.
Те растат във лазура, трептят
под веслата на вятър, на път
безнадежден и неизброден.
Колко сила във ясния стил!
Кой е онзи, така опростил
любовта, що неспирно излита
да задържа земя и небе?
И листо след листото гребе
и над твоите къдри запитва.
Снегът вали
Снегът Бали, снегът вали…
И падат първите мъгли.
Изтля на сетните дърва
жарта… Но въпреки това.
Но въпреки това върви
през окованите треви,
през заледената кора
на предпоследната гора
и пренеси през този мраз
сълза на ум и смях на глас.
Но въпреки това ела
да стоплим своите тела.
Опрели тихо нос до нос
да шепнем страшния въпрос:
„Обичаш ли ме?“
Желание
Живеем без писма и вести
всред безвкусност първобитна.
Пространството ни се премести
и тихо времето залитна.
Като в читанка пада този
внезапен сняг – като във детство.
Здравейте, метеоролози,
предсказващи природно бедствие!
Затрупани сме със селцето…
И няма поща… Нищо няма..,
Но газената лампа свети
и огънят гори за двама.
Ненадейно признание
Не мога да ти кажа нищо,
което да ти каже нещо
различно от това, което
отдавна съм ти казал вече.
Момчетата ми са големи
и засега растем еднакво.
Да чукна на дърво, след време
да ме надминат по години.
Обичаме ли се, любима?
Все още ли така изтръпваш,
когато тръгна със колата
и не на време се завърна?