На кея в Сан Франциско

Никога

не си бил

толкова мой,

толкова близко,

както на оня пристанищен кей

в Сан Франциско.

Както в оная

мистична,

загадъчна вечер,

в която

градът се издигаше

бял

като глетчер.

Никога не сме били

толкова слети —

две души,

две тела

сред отблясъци разноцветни,

сред походки, гримаси

и жестове призрачно чужди.

Никога —

един за друг —

толкова нужни.

Никога не съм шепнала

толкова нежно

твоето име,

никога не съм молила

толкова жарко:

— Води ме! —

без да знам накъде

вълна многогърла

ни тласка,

никога не си вземал ръката ми

с толкова ласка.

Откъм старите кръчми

тичат след нас

пиратски песни.

Ние двамата с теб —

на никого неизвестни.

Ние двамата с теб

сами

сред тълпа тъмнолика.

В оня,

най-безумния град

на Пасифика.

Ние двамата с теб

извън времето и закона.

Аз пристъпях полека —

знаех, че нося корона.