Любовни стихове

Посвещение

За тебе си помислих тоя ден

когато корабите се завръщаха,

когато гроздоберът даваше на коса

последния си грозд

и тялото жадуваше за нежност…

 

Ръцете ми те чакаха, за да те доведат при моята

усмивка.

И шлейф от риби сребърни бе мрежата на вятъра,

и цвилене на есенни жребци долавях

в тромбоните на горските хралупи,

и виждах циганки със лозови венци в косите

по коловозите на гроздобера да танцуват.

Виж още

Мария като усмивка

Когато ще загубя навика да пиша стихове,

тогава ти ще се явиш,

за да измиеш всичките ми грехове

и старостта ми да простиш.

 

Ще ме въвежда лаконичният ти жест

в най-нереалните съдби

и техните очи ще се превърнат в тест

за нови, незапочвани борби.

 

Ще вникнем в утрешните същини…

И в хоризонта още по-мъглив

усмивката ти полетяла ще звъни…

И само нея ще рисувам… Докато съм жив. Виж още

Краят

Ний скитахме дълго и много видяхме:

заспали води, водопади пенливи,

по снежните върхове горе играхме

със облаци бързи и сенки лениви.

И всякъде бяхме премного щастливи,

защото откривахме пролетен свят

и вярвахме — той е за нас сътворен.

А после в един късен, есенен ден,

когато морето бе гневно и сиво,

попаднахме двама във свят непознат,

 

изпълнен със бездни и черни мочури.

Загубили всяка надежда, вървяхме

под чер небосклон срещу черните бури

и чайки крещяха злокобно и диво.

Рушение, пустош…

Тогава разбрахме

по свойте очи и сърца мълчаливи,

че сянка лежи върху нашата обич,

че тя си отива. Виж още

Между небето и земята

Небето с хиляди очи

ни гледа.

Целуни ме!

Земята дебне и мълчи:

тя чака твойто име —

да гръмне с хиляди врати,

за нас да заговори.

Зове небето: — Полети!

Земята ни напомня, че сме хора.

Небе — земя.

Отвечен спор.

И кратка е борбата:

лети изгарящ метеор,

привлечен от Земята.

И ний ли тъй ще изгорим

във своя звезден полет?

Защо стоим? Защо мълчим

и гледаме надолу?

Среднощен час.

Среднощен път.

Над нас — луната бледа.

Замрял в очакване, градът

из бездната ни гледа.

И ний —

преди да полетим —

на края на скалата

стоим

в мига неповторим

между небето

и земята.

 

Автор: Димитър Методиев Виж още

Часове от един пролетен спомен през есента

Останаха тревогите назад

и в мен цари спокойствие от юли.

Макар че вън жълтеят дюли,

аз дишам още летен аромат.

Кажи ми: пак ли есен е дошла?

Ръцете ми от болка ли са бледи?

Върти се в залезните слънчогледи

на вятъра зелената пчела.

 

Открих те много чиста, но една

недоверчивост в мене беше скрита.

Щастлив ли си, глас близък ме запита.

Щастлив съм, но измъчва ме вина.

  Виж още

Интимно Веселин Андреев

Не зная как да те зова, любима!

Сърцето ми изпълват звукове,

ала за мойта обич няма име

и няма тъй сърдечни стихове.

 

Дали защото в мъка те обикнах,

любима моя, тъй ме заплени?

Или за туй виновни бяха дните —

суровите и героични дни?

 

В това велико и съдбовно време —

с бесилки и затвори, и борби —

и любовта е по-дълбока, земна,

защото… смърт ни чака, може би…

 

А ний сме двадесет и пет годишни…

Разцъфнала, зове ни младостта…

Не, не, ний с теб ще паднем без въздишка,

ще отдадем дори и любовта.

 

И нека никой, никой не узнае

мечтите ни от онзи юлски ден,

когато чиста радост ни ухаеше,

за Владимир… сина ни нероден…

 

Прииждат дни на бой велик… Ще минат. Виж още

Признание

Целувам твоите ръце

там, където

със прилив нежносин

трепти и тихо бий сърцето ти.

Ний вече сме отвъд

обидното страдание —

отвъд

безпомощната скръб сме ний.

Не ще убием в тъмнината тайно

ни спомена безкрайно светъл,

ни оня светъл ден,

на който светлината бе свидетел.

Студените предградия

на страх и самота

Виж още

Интимно

Бухлати облаци от люляка

и пламъци от дюлен цвят

стени и стрехи накачулиха

и лъхна пресен аромат.

 

Отново те видях предишната

под пчелен дъжд и сняг от вишнята:

ти мълком везеше ковьор

на плувналия в слънце двор.

 

Момченце къдраво и розово —

без да ти пречи на труда —

в ръчичката си с клонче лозово

гугукаше на свобода.

  Виж още

Реки

Сега край Сена знойна равнината

натегва от жътварки и кръстци.

Събират на прохлада дървесата

задъхани животни

и скорци.

 

Ливадите ни лъхват с дъх омаен.

Далеч прелита синкав дилижанс

и златни се разгъват до безкрая

безкрайните поли на Ил дьо Франс.

 

Тук сещаме как къдравото лято

изпича хляба в китните жита,

как пълни като семенник сърцата

със чудните зърна на любовта.

  Виж още

Орехът още не беше се разлистил

а гълъбите вече се любеха по клоните му…

Тоя орех си гледала ти,

ти, която няма да го видиш вече никога,

нито той ще те види някога

през чисто измитите стъкла…

Сърдиш ли ми се,

моя далечна и близка,

моя някогашна и сегашна

и … вечна:

ти, майко на моите деца,

сърдиш ли ми се,

че като чух пърхането на гълъбите

в клоните на стария орех,

станах и погледнах през прозореца,

погледнах и видях

как гълъбите се любят по клоните му,

преди орехът да се е разлистил… Виж още

1 2 3 4 5 9