Гребец
Като само дете под тая синя власт
постой, постой, душа, гребец на моя час!
През всичките ми дни — от тоя светъл бряг,
край сини глъбини, до къщния ми праг —
не спираш ти, любов! И виждах аз, че днес,
когато теб те няма, за мене няма вест,
нито живот и блян, нито дори съдба.
И чакам те заслушан, и падам, и скърбя.
Автор: Иван Хаджихристов Виж още
Листа
Тези дребни зелени листа
са словата, които чета
в тази знойна и тежка природа.
Те растат във лазура, трептят
под веслата на вятър, на път
безнадежден и неизброден.
Колко сила във ясния стил!
Кой е онзи, така опростил
любовта, що неспирно излита
да задържа земя и небе?
И листо след листото гребе
и над твоите къдри запитва.
Автор: Иван Хаджихристов Виж още
Снегът вали
Снегът Бали, снегът вали…
И падат първите мъгли.
Изтля на сетните дърва
жарта… Но въпреки това.
Но въпреки това върви
през окованите треви,
през заледената кора
на предпоследната гора
и пренеси през този мраз
сълза на ум и смях на глас.
Но въпреки това ела
да стоплим своите тела.
Опрели тихо нос до нос
да шепнем страшния въпрос:
„Обичаш ли ме?“
Желание
Живеем без писма и вести
всред безвкусност първобитна.
Пространството ни се премести
и тихо времето залитна.
Като в читанка пада този
внезапен сняг – като във детство.
Здравейте, метеоролози,
предсказващи природно бедствие!
Затрупани сме със селцето…
И няма поща… Нищо няма..,
Но газената лампа свети
и огънят гори за двама.
Поема за една поема
В оня хубав кръжок
във Студентския дом
преди двайсет години,
в който идваха гладни поети
и момичета с токчета остри
и пелерини,
в който всеки четвъртък
се изслушваха стихове
и жестоки доклади,
в оня хубав кръжок,
в който бяхме
Сребрист сонет
Старомодно пак ми се пише —
с прост молив на кариран лист
един малък сонет сребрист —
нека бъде съвсем излишен.
Старомодно пак ми се пише —
с точна форма и без подтекст
и моливът с привичен жест
под ръката ми да въздиша.
Никой нищо не ми завеща,
нямам никакви ценни неща:
ни Ван Гог, ни Страдивариус,
затова някой ден под секрет,
мой единствен законен нотариус,,
отвори този малък сонет.
Автор: Недялко Йорданов Виж още
Ненадейно признание
Не мога да ти кажа нищо,
което да ти каже нещо
различно от това, което
отдавна съм ти казал вече.
Момчетата ми са големи
и засега растем еднакво.
Да чукна на дърво, след време
да ме надминат по години.
Обичаме ли се, любима?
Все още ли така изтръпваш,
когато тръгна със колата
и не на време се завърна?
Спомен
По стълбите на моя таен,
почти преодолим нагон
вървяхме към един случаен
таван с балкон и грамофон
неосъзнати, непознати
и необмислени до край
през спомени, комплекси, дати
в началото на месец май
хиляда триста и не зная
коя година… При това
над нас се смееше оная
луна, почти като глава.
Ден
Денят очите си отваря,
поглежда в мътното перде,
неясни срички изговаря
и иска нещо да яде.
Излапва млякото в бурканче,
нетърпелив и зачервен.
Измокреното му юрганче
е вече в пълния леген.
А после в синята си лодка,
приспан от шепот на вълни,
той тръгва бавно на разходка
в море от бели пелени.