Поема за една поема

В оня хубав кръжок

във Студентския дом

преди двайсет години,

в който идваха гладни поети

и момичета с токчета остри

и пелерини,

в който всеки четвъртък

се изслушваха стихове

и жестоки доклади,

в оня хубав кръжок,

в който бяхме

напечатани още и млади,

в оня хубав кръжок,

в който нямаше

още никакви авторитети,

в който имаше всичко на всичко

триста белетриста

и дванайсет поети…

един ден,

една прясно написана,

страшно наивна,

силно любовна поема,

размножена във шест екземпляра

аз забравих да си я взема.

Беше вече 12 часа

и трамваите бяха в депата,

беше дълго обсъждана тя

и дълбоко забита в земята,

а в задушната стая,

в най-далечния ъгъл,

на последния стол до прозореца

моят тъжен обект се червеше

от неловката ми безизходица.

Унизен пред момичето,

което безумно обичах,

аз излязох

и после през парка

по алеята „ЯВОРОВ“ тичах,

влязох в своята тясна квартира

и се тръшнах сломен на кревата

и подобно на Гогол

във печката с тлеещи въглища

изгорих черновата.

И така се отказах от нея,

разделих се със нея,

забравих за нея нарочно…

После писах, разбира се, още много поеми

всичко в тях беше мъдро и точно

и дори не се сещах за тази

страшно наивна,

силно любовна и стара,

много стара поема, от която изчезнаха

и последните шест екземпляра.

И сега след различни успехи

и различни падения,

днес, когато връстници критици

ни наричат едно поколение,

и започват да пишат за нас

дълги студии

или кратки портрети

и когато, така или иначе,

сме утвърдени поети,

и когато ценим и в архива си пазим

всеки ред от ръката ни писан,

в мен започва да скърца

като стар дървояд

една ядна, злопаметна мисъл:

как все пак да намеря

и къде да потърся,

от кого да си взема

тази моя абсолютно забравена

първа студентска поема.

И тъй както Мегре,

аз реших да разследвам

по-подробно нещата,

посетих всички мои приятели,

дето

я забиха тогава в земята

и един

по един

ги разпитах

за оня фатален четвъртък:

единадесет главни редактори,

трима гладни

Никой нищо не знае,

никой нищо отдавна не помни.

И защо ми е тази поема

със качества скромни?

Ах, навярно чистачката чака все още

някой да я потърси,

или моят забравен обект

се развлича със нея

и се смеят с мъжа си?

Но къде ли е тази чистачка?

И момичето кой знае къде е?

Нямам нерви

да тичам

след своята

бивша младежка идея.

Или може би просто следата

и тук ще излезе погрешна

и навярно мъртвецът

единствен

я има

и все някога аз ще го срещна.