Гребец
Като само дете под тая синя власт
постой, постой, душа, гребец на моя час!
През всичките ми дни — от тоя светъл бряг,
край сини глъбини, до къщния ми праг —
не спираш ти, любов! И виждах аз, че днес,
когато теб те няма, за мене няма вест,
нито живот и блян, нито дори съдба.
И чакам те заслушан, и падам, и скърбя.
Листа
Тези дребни зелени листа
са словата, които чета
в тази знойна и тежка природа.
Те растат във лазура, трептят
под веслата на вятър, на път
безнадежден и неизброден.
Колко сила във ясния стил!
Кой е онзи, така опростил
любовта, що неспирно излита
да задържа земя и небе?
И листо след листото гребе
и над твоите къдри запитва.
Снегът вали
Снегът Бали, снегът вали…
И падат първите мъгли.
Изтля на сетните дърва
жарта… Но въпреки това.
Но въпреки това върви
през окованите треви,
през заледената кора
на предпоследната гора
и пренеси през този мраз
сълза на ум и смях на глас.
Но въпреки това ела
да стоплим своите тела.
Опрели тихо нос до нос
да шепнем страшния въпрос:
„Обичаш ли ме?“
Желание
Живеем без писма и вести
всред безвкусност първобитна.
Пространството ни се премести
и тихо времето залитна.
Като в читанка пада този
внезапен сняг – като във детство.
Здравейте, метеоролози,
предсказващи природно бедствие!
Затрупани сме със селцето…
И няма поща… Нищо няма..,
Но газената лампа свети
и огънят гори за двама.
Поема за една поема
В оня хубав кръжок
във Студентския дом
преди двайсет години,
в който идваха гладни поети
и момичета с токчета остри
и пелерини,
в който всеки четвъртък
се изслушваха стихове
и жестоки доклади,
в оня хубав кръжок,
в който бяхме
Сребрист сонет
Старомодно пак ми се пише —
с прост молив на кариран лист
един малък сонет сребрист —
нека бъде съвсем излишен.
Старомодно пак ми се пише —
с точна форма и без подтекст
и моливът с привичен жест
под ръката ми да въздиша.
Никой нищо не ми завеща,
нямам никакви ценни неща:
ни Ван Гог, ни Страдивариус,
затова някой ден под секрет,
мой единствен законен нотариус,,
отвори този малък сонет.
Ненадейно признание
Не мога да ти кажа нищо,
което да ти каже нещо
различно от това, което
отдавна съм ти казал вече.
Момчетата ми са големи
и засега растем еднакво.
Да чукна на дърво, след време
да ме надминат по години.
Обичаме ли се, любима?
Все още ли така изтръпваш,
когато тръгна със колата
и не на време се завърна?
Спомен
По стълбите на моя таен,
почти преодолим нагон
вървяхме към един случаен
таван с балкон и грамофон
неосъзнати, непознати
и необмислени до край
през спомени, комплекси, дати
в началото на месец май
хиляда триста и не зная
коя година… При това
над нас се смееше оная
луна, почти като глава.
Ден
Денят очите си отваря,
поглежда в мътното перде,
неясни срички изговаря
и иска нещо да яде.
Излапва млякото в бурканче,
нетърпелив и зачервен.
Измокреното му юрганче
е вече в пълния леген.
А после в синята си лодка,
приспан от шепот на вълни,
той тръгва бавно на разходка
в море от бели пелени.