Култура
Култура — това е онова, което остава, когато всичко е забравено.
Онзи, който мисли, че културата е сбор от зазубрени формули, няма високо мнение за нея.
Понятието за култура е много широко – от миенето на лицето до последните висоти на човешката мисъл.
Този, който сам не е културен, не може да бъде носител на култура в средата ма населението.
Народното материално повдигане не е цел, стремежът към него е стремеж към условия за нещо по-високо. И една материална култура не служи за нищо, щом не е условие за реализиране на духовни цели.
Признание
Целувам твоите ръце
там, където
със прилив нежносин
трепти и тихо бий сърцето ти.
Ний вече сме отвъд
обидното страдание —
отвъд
безпомощната скръб сме ний.
Не ще убием в тъмнината тайно
ни спомена безкрайно светъл,
ни оня светъл ден,
на който светлината бе свидетел.
Студените предградия
на страх и самота
Интимно
Бухлати облаци от люляка
и пламъци от дюлен цвят
стени и стрехи накачулиха
и лъхна пресен аромат.
Отново те видях предишната
под пчелен дъжд и сняг от вишнята:
ти мълком везеше ковьор
на плувналия в слънце двор.
Момченце къдраво и розово —
без да ти пречи на труда —
в ръчичката си с клонче лозово
гугукаше на свобода.
Реки
Сега край Сена знойна равнината
натегва от жътварки и кръстци.
Събират на прохлада дървесата
задъхани животни
и скорци.
Ливадите ни лъхват с дъх омаен.
Далеч прелита синкав дилижанс
и златни се разгъват до безкрая
безкрайните поли на Ил дьо Франс.
Тук сещаме как къдравото лято
изпича хляба в китните жита,
как пълни като семенник сърцата
със чудните зърна на любовта.
Орехът още не беше се разлистил
а гълъбите вече се любеха по клоните му…
Тоя орех си гледала ти,
ти, която няма да го видиш вече никога,
нито той ще те види някога
през чисто измитите стъкла…
Сърдиш ли ми се,
моя далечна и близка,
моя някогашна и сегашна
и … вечна:
ти, майко на моите деца,
сърдиш ли ми се,
че като чух пърхането на гълъбите
в клоните на стария орех,
станах и погледнах през прозореца,
погледнах и видях
как гълъбите се любят по клоните му,
Тъй както пожелаеш
Тъй както пожелаеш — накажи ме!
Презри ме, остави ме — както шеш!
Недей ми казва вече ни „любими“,
нито топи ме в погледа горещ
на твоите очи незабравими!
Но знай ти, че бездънния копнеж
в сърцето ми по теб неугасим е.
Звъни в кръвта ми твойто скъпо име
и този звън не можеш ти да спреш!
В душата ми и в летен зной, и зиме
цъфти любимият ти образ свеж.
Любима! Накажи ме, както щеш,
с каквито щеш ти зими заледи ме,
но този цвят не ще попари скреж!
Лятна приказка
Припомняш ли си ти оная вечер,
която спря пред каменния мост,
по-весела от всеки весел гост,
и към полето леко ни повлече?
Над нас блестяха звездните простори,
под нас шумеше тихия поток
и вечерта, по-силна и от всичко,
вълшебните си порти ни отвори.
И двама с тебе, плахи и смутени,
навлязохме в тракийските поля
и тишината пътя не застла
с килим от билки и треви зелени.
Дъждовна вечер
Това не бе ни сън, нито измама,
а първата ни светла вечер бе:
под стряхата на мрачното небе
като деца стояхме с тебе двама.
Валеше дъжд, шумяха нощни птици,
тъмнееше зелената трева.
Заслушан жадно в твоите слова,
загледан в пламналите ти зеници,
усещах ясно как край мен се нижат,
като далечни плахи светлини,
отминалите твои детски дни
и простите ти радости и грижи,
Последната вечер
Това е нашата последна вечер,
над равнината пада мрак и дим.
Последен път ний с тебе тук стоим,
унесени във спомени сърдечни.
В една такава топла юнска вечер
ти спря на моя пуст, самотен бряг
като звезда сред падналия мрак
и черните ми мисли с меч посече.
На своето горещо, крехко рамо
донесе ми живота, пролетта,
облъхна ме със свойта чистота
и ме изпълни с обич и със пламък.
На кея в Сан Франциско
Никога
не си бил
толкова мой,
толкова близко,
както на оня пристанищен кей
в Сан Франциско.
Както в оная
мистична,
загадъчна вечер,
в която
градът се издигаше
бял
като глетчер.