Реки

Сега край Сена знойна равнината

натегва от жътварки и кръстци.

Събират на прохлада дървесата

задъхани животни

и скорци.

Ливадите ни лъхват с дъх омаен.

Далеч прелита синкав дилижанс

и златни се разгъват до безкрая

безкрайните поли на Ил дьо Франс.

Тук сещаме как къдравото лято

изпича хляба в китните жита,

как пълни като семенник сърцата

със чудните зърна на любовта.

Мечтите ни и чувствата пречиства —

на жива обич живото звено —

и дните ни, като слънца златисти,

изгряват и залязват пак ведно.

И никой тук, в просторите широки,

не може с нищо да ни прегради,

че ний сме като две реки дълбоки,

които тайно сливат своите води.