Посвещение
За тебе си помислих тоя ден
когато корабите се завръщаха,
когато гроздоберът даваше на коса
последния си грозд
и тялото жадуваше за нежност…
Ръцете ми те чакаха, за да те доведат при моята
усмивка.
И шлейф от риби сребърни бе мрежата на вятъра,
и цвилене на есенни жребци долавях
в тромбоните на горските хралупи,
и виждах циганки със лозови венци в косите
по коловозите на гроздобера да танцуват.
И рекох ти: „Ела да се порадваме на есента!
Ела и избери най-тайното от всички кътчета на тоя
бряг,
кажи на тялото си: „Днес е твоят празник!“ —
и ако вятърът те пожелае,
и ако крадешком дъждът се приближи към тебе,
не казвай: „Аз очаквам друг…“ —
Открий им лоното си, както се открива
бразда, за да приеме песента на пъдпъдъка,
преди да е поникнало зърното.
Ще ти простя за тая изневяра
и ще се радвам на децата ти, които у дома ще доведеш:
на коленете си ще галя синеокото момче на вятъра,
чиято риза е тъкана от летеж на птици,
и между моя глас и твоя смях ще тича дъщерята на
дъжда
с пантофи сребърни и с поглед, в който свирят
флейти…“
Аз чаках да се зададеш откъм морето,
а там долавях дъх на пепел и пелин. Снегът стоеше
по върховете като вожд на хунска орда
и ледено позвънваха с юзди конете му…
Ти няма да си спомниш дюните и тяхното легло от
злато.
Ще се наметнеш с вълнения шал
и ще приготвяш зимнина пред прага.
От празната веранда ще се вижда
как заливът седи на пясъка
и кърпи с пяна вехтата си дреха.
Самотен ще се чувствам само с огъня и с тебе.
И ще си лягам рано, за да дойде в моя сън
синът на вятъра, чиято риза е тъкана от летеж
на птици,
и да послушам флейтите в очите на момичето,
чийто баща не стана есенният дъжд…