Краят

Ний скитахме дълго и много видяхме:

заспали води, водопади пенливи,

по снежните върхове горе играхме

със облаци бързи и сенки лениви.

И всякъде бяхме премного щастливи,

защото откривахме пролетен свят

и вярвахме — той е за нас сътворен.

А после в един късен, есенен ден,

когато морето бе гневно и сиво,

попаднахме двама във свят непознат,

изпълнен със бездни и черни мочури.

Загубили всяка надежда, вървяхме

под чер небосклон срещу черните бури

и чайки крещяха злокобно и диво.

Рушение, пустош…

Тогава разбрахме

по свойте очи и сърца мълчаливи,

че сянка лежи върху нашата обич,

че тя си отива.