Спомен

… Бе късно любовта да се спаси —

не бях за теб ни мила, ни любима…

Ти бавно мойте строфи прекоси

и някъде отмина.

Но зад гърба ти пламнаха пожари —

горяха моите ливади и гори…

Зла мълния сърцето ми удари

и слънцето се скри…

И гледах аз със каменно лице —

задъханите птици тежко падат

и клоните с протегнати ръце

от небесата молят за пощада.

Но нямаше, ах, нямаше пощада…

И аз вървях през глухите стърнища,

които ме отвеждаха към ада,

и нямах нищо.

… Туй бе отдавна…

И мисля си — каква вина тук имаш?

Ти просто мойте строфи прекоси

и някъде отмина…