Сватбено пътешествие

В рейса, пълен с калпаци,

мустаци,

с многодетни усмихнати българки

ние, двама корабокругленци-моряци,.

нито шаваме, нито мърдаме.

 

Тебе явно ти е мъчно,

макар да не го признаваш.

Може би, че ни липсват пръстени,

може би, че нямахме сватба.

 

Остави ги тез глупави пръстени,

тез пръстени лицемерни.

Нима някакви си

пръстени

правят хората един на друг верни.

Ех, за сватба време нямаше.

Не сватбата е остаряла работа:

бяло було,

кръстници,

шафери…

А сега сме си само двамата.

Да, разбира се, и калпаците,,

и гласовитите бебета.

 

Виж,

по-хубави от илюстрация

са кафявите странджански хребети

мълчаливи и заоблени

в тази ранна буйна есен.

 

Твойто рамо е гладко и топло

а пътуването — чудесно…

 

— Бре, момче,

не прегръщай момичето!

Срамота е пред толкова хора!

— Мили дядо, и ти си обичал

една мома през девет двора.

Не на пейка,

но на кладенец

си напивал менци и устни,

не на танцовата площадка —

на хорото не си я пускал.

 

Не една строга жена от съвета —

един пийнал поп

те е венчавал.

Затова не ме съветвай!

Знам

какво

правя!…

Ти си весела, ти се усмихваш.

Тебе вече не ти е мъчно.

Рейсът първо съвсем притихва,

после еква внезапна глъчка

и калпаците,

и мустаците,

и многодетните българки

преминават край нашта седалка,

честитят

и ни черпят с фъстъци —

едно мило, тържествено шествие,

една сватба на двама прегърнати,

едно сватбено пътешествие

по шосето.