Сред цъфналите ниви

Откъде дойдох и кой съм аз — защо не пита,

а ме стрелна с тези две разнежени очи,

сякаш хубостта си бе ти дала Афродита,

сътворена вечно да обича и мълчи.

По какво разбра, че моите гърди са извор

на кристални струи и брилянтени звезди?

Как така на мойте устни спря се твоя избор

и в една пътека сляхме нашите следи.

Първото ни ложе бяха ръжените ниви,

неожънати живеят в паметта ни те.

Нощите и дните бяха винаги щастливи,

любовта ни още продължава да расте!

Нашата интимност не погубиха разколи,

бранехме я ние на живот и смърт от тях.

Славеите скрити из зелените тополи

вечер будеше за песни твоя весел смях.

Няма красота, която да не ражда завист.

Лоши думи зад гърба си чухме неведнъж,

но калта по нас от дивите еснафски нрави

свличаше на мътни струи пролетния дъжд.

Съдба безспорно има,

тя ни следва из навалицата в този свят

с леки стъпки, с лъчезарен поглед на любима

преспите способна да превръща в летен цвят.

Бяхме бедни, но сърцата ни богати с пламък.

Двора ни е есента покрила с ален плод.

Нека има старост — нека всичко е измама,

но легенда ще остане нашия живот!