Недялко Йорданов
Снегът вали
Снегът Бали, снегът вали…
И падат първите мъгли.
Изтля на сетните дърва
жарта… Но въпреки това.
Но въпреки това върви
през окованите треви,
през заледената кора
на предпоследната гора
и пренеси през този мраз
сълза на ум и смях на глас.
Но въпреки това ела
да стоплим своите тела.
Опрели тихо нос до нос
да шепнем страшния въпрос:
„Обичаш ли ме?“
Желание
Живеем без писма и вести
всред безвкусност първобитна.
Пространството ни се премести
и тихо времето залитна.
Като в читанка пада този
внезапен сняг – като във детство.
Здравейте, метеоролози,
предсказващи природно бедствие!
Затрупани сме със селцето…
И няма поща… Нищо няма..,
Но газената лампа свети
и огънят гори за двама.
Сребрист сонет
Старомодно пак ми се пише —
с прост молив на кариран лист
един малък сонет сребрист —
нека бъде съвсем излишен.
Старомодно пак ми се пише —
с точна форма и без подтекст
и моливът с привичен жест
под ръката ми да въздиша.
Никой нищо не ми завеща,
нямам никакви ценни неща:
ни Ван Гог, ни Страдивариус,
затова някой ден под секрет,
мой единствен законен нотариус,,
отвори този малък сонет.
Ненадейно признание
Не мога да ти кажа нищо,
което да ти каже нещо
различно от това, което
отдавна съм ти казал вече.
Момчетата ми са големи
и засега растем еднакво.
Да чукна на дърво, след време
да ме надминат по години.
Обичаме ли се, любима?
Все още ли така изтръпваш,
когато тръгна със колата
и не на време се завърна?
Ден
Денят очите си отваря,
поглежда в мътното перде,
неясни срички изговаря
и иска нещо да яде.
Излапва млякото в бурканче,
нетърпелив и зачервен.
Измокреното му юрганче
е вече в пълния леген.
А после в синята си лодка,
приспан от шепот на вълни,
той тръгва бавно на разходка
в море от бели пелени.
Във гарата на Прага
Във гарата на Прага на прага на деня разпери бавно, бавно крилете си съня.
А хубаво е тука във този странен град това, че си на всички напълно непознат.
Дрънчат чинии, чаши и пивото кипи. На три корави стола до мен тя тихо спи.
Приказка за сините баири
По кръглото небе умират
болнавите звезди.
Аз тръгвам в утрото сребристо
по твоите следи.
Немеят мъртвите дървета
и мъртвата трева
и само аз и твойте стъпки
сме живи същества.
Малкото момиче
вече е голямо.
На моята майка
вече казва „мамо“.
Вече все по-рядко
гали ни тревата,
топлят “ни звездите,
свети ни луната.
Вече все по-често
смятаме монети,
печката ни топли,
крушката ни свети.
Ето това е нашата стая
маса,
два стола,
креват.
А някога как мечтаехме
за стени със различен цвят.
Някога сред сериозните поети
аз бях едно смешно хлапе ,
което мислеше, че стиховете
се пишат най-добре
на канапе.
Искаш ли в тази нощ без заглавие,
в тази нощ
дори без три звездички,
всички минали дни да забравим,
всички.
По закон
За всеобщото въздействие
(ако има точно такъв закон)
ние ставаме с тебе едно семейство,
ще си имаме с тебе дом.
Празнични и неловки,
ние вече вървим под ръка:
аз — с походка за маршировка,
ти — с голяма черна тока.
Ала нашата солидарност е кратка
и съшита с тънко конче.
Вместо „чичо“ ми казва „батко“
едно десетгодишно момче.
Аз съм двойно по-възрастен впрочем
и към двойното още две,
а ти с тази рокля на точки