Гълъбово перо

Тихо е. Тъжно е. Птици прелитат…

На ревера ми — гълъбово перо.

От това, че погледна дълбоко в очите ми,

не очаквам нищо добро.

Нещо силно и властно във мене приижда —

как ще го понеса?

По-добре да умра, само ти да не виждаш

тази издайническа сълза.

Виждам твоята тъмна глава да почива

върху смуглите ми колене…

Някога вярвах това, че го има,

сега вече — не…

И защо? За какво? — Ти не питай, не питай…

Приеми ме с гълъбово перо.

Но е тъжно това, че ме гледаш в очите,

а не чакам аз нищо добро.

Людмила Исаева Виж още

Ням и каменен

Отворени вратите ще оставя —

да ги люлее вятърът, да блъска

по тях самотното ми нетърпение.

Стъклата на прозорците ще счупя —

да влизат изгрева и здрача, и дъжда,

със оня дъх и блясък на косите ти.

Леглото ще е винаги готово —

като гнездо, изпълнено с крила.

В килера стар картините ще скрия

и грозните обиди — във сърцето си,

за да не се разсейвам с нищо друго.

На прага ще приседна — ням и каменен.

Ще спра часовника си. Ще помоля

и времето сезоните да бави,

за да не бъда много стар, когато

далечината твоя силует

загатне.

Димитър Василев Виж още

Всички хубави неща

Никога така просторно

в стаите не е било.

Най-напред от тях изчезна

нашето добро легло.

После масата, където

хранехме се всеки ден.

И дивана стар, на който

вечер сядаше до мен.

Толкова неща ги няма,

наши, хубави неща.

И от всеки топъл ъгъл

вее студ и пустота.

Ах, голямата ни къща

тъй ли празна ще стои,

студ, враждебност и раздяла

в стаите ще се таи.

Никога не мислех аз, че

всички хубави неща —

търпеливо, от години —

е събрала любовта.

И сега, когато тя се

гърчи в нас и ни боли,

те ще се разпръснат мълком,

както мълком са дошли.

Автор Димитър Василев

Виж още

Посвещение

За тебе си помислих тоя ден

когато корабите се завръщаха,

когато гроздоберът даваше на коса

последния си грозд

и тялото жадуваше за нежност…

Ръцете ми те чакаха, за да те доведат при моята

усмивка.

И шлейф от риби сребърни бе мрежата на вятъра,

и цвилене на есенни жребци долавях

в тромбоните на горските хралупи,

и виждах циганки със лозови венци в косите

по коловозите на гроздобера да танцуват.

Виж още

Мария като усмивка

Когато ще загубя навика да пиша стихове,

тогава ти ще се явиш,

за да измиеш всичките ми грехове

и старостта ми да простиш.

Ще ме въвежда лаконичният ти жест

в най-нереалните съдби

и техните очи ще се превърнат в тест

за нови, незапочвани борби.

Ще вникнем в утрешните същини…

И в хоризонта още по-мъглив

усмивката ти полетяла ще звъни…

И само нея ще рисувам… Докато съм жив. Виж още

Краят

Ний скитахме дълго и много видяхме:

заспали води, водопади пенливи,

по снежните върхове горе играхме

със облаци бързи и сенки лениви.

И всякъде бяхме премного щастливи,

защото откривахме пролетен свят

и вярвахме — той е за нас сътворен.

А после в един късен, есенен ден,

когато морето бе гневно и сиво,

попаднахме двама във свят непознат,

изпълнен със бездни и черни мочури.

Загубили всяка надежда, вървяхме

под чер небосклон срещу черните бури

и чайки крещяха злокобно и диво.

Рушение, пустош…

Тогава разбрахме

по свойте очи и сърца мълчаливи,

че сянка лежи върху нашата обич,

че тя си отива. Виж още

Между небето и земята

Небето с хиляди очи

ни гледа.

Целуни ме!

Земята дебне и мълчи:

тя чака твойто име —

да гръмне с хиляди врати,

за нас да заговори.

Зове небето: — Полети!

Земята ни напомня, че сме хора.

Небе — земя.

Отвечен спор.

И кратка е борбата:

лети изгарящ метеор,

привлечен от Земята.

И ний ли тъй ще изгорим

във своя звезден полет?

Защо стоим? Защо мълчим

и гледаме надолу?

Среднощен час.

Среднощен път.

Над нас — луната бледа.

Замрял в очакване, градът

из бездната ни гледа.

И ний —

преди да полетим —

на края на скалата

стоим

в мига неповторим

между небето

и земята.

Автор: Димитър Методиев Виж още

Часове от един пролетен спомен през есента

Останаха тревогите назад

и в мен цари спокойствие от юли.

Макар че вън жълтеят дюли,

аз дишам още летен аромат.

Кажи ми: пак ли есен е дошла?

Ръцете ми от болка ли са бледи?

Върти се в залезните слънчогледи

на вятъра зелената пчела.

Открих те много чиста, но една

недоверчивост в мене беше скрита.

Щастлив ли си, глас близък ме запита.

Щастлив съм, но измъчва ме вина.

  Виж още

Интимно Веселин Андреев

Не зная как да те зова, любима!

Сърцето ми изпълват звукове,

ала за мойта обич няма име

и няма тъй сърдечни стихове.

Дали защото в мъка те обикнах,

любима моя, тъй ме заплени?

Или за туй виновни бяха дните —

суровите и героични дни?

В това велико и съдбовно време —

с бесилки и затвори, и борби —

и любовта е по-дълбока, земна,

защото… смърт ни чака, може би…

А ний сме двадесет и пет годишни…

Разцъфнала, зове ни младостта…

Не, не, ний с теб ще паднем без въздишка,

ще отдадем дори и любовта.

И нека никой, никой не узнае

мечтите ни от онзи юлски ден,

когато чиста радост ни ухаеше,

за Владимир… сина ни нероден…

Прииждат дни на бой велик… Ще минат. Виж още

Признание

Целувам твоите ръце

там, където

със прилив нежносин

трепти и тихо бий сърцето ти.

Ний вече сме отвъд

обидното страдание —

отвъд

безпомощната скръб сме ний.

Не ще убием в тъмнината тайно

ни спомена безкрайно светъл,

ни оня светъл ден,

на който светлината бе свидетел.

Студените предградия

на страх и самота

Виж още