Сред цъфналите ниви
Откъде дойдох и кой съм аз — защо не пита,
а ме стрелна с тези две разнежени очи,
сякаш хубостта си бе ти дала Афродита,
сътворена вечно да обича и мълчи.
По какво разбра, че моите гърди са извор
на кристални струи и брилянтени звезди?
Как така на мойте устни спря се твоя избор
и в една пътека сляхме нашите следи.
Първото ни ложе бяха ръжените ниви,
неожънати живеят в паметта ни те.
Нощите и дните бяха винаги щастливи,
любовта ни още продължава да расте!
Горчив и сладък спомен
Нощта бе ноемврийска,
но кой от двама ни усещаше
пронизващия вятър,
и влагата крайморска?!
Стена от кипариси ни беше завета.
По-точно — беше ни прикритие
от любопитни чужди погледи.
И ние се целувахме за първи път.
Като че пясъците на Сахара
сме блъскали цял ден, та тук
в оазиса на кипарисите
открихме кладенец и сянка!
Горска кръв
Мойта кръв безумно се запали,
мойта кръв могъщо зашумя —
аз жадувам тъмни вакханалии
в тъмна, прародителска земя.
Роб да бъда на русалки чудни,
обверижен в кичури коси,
да ме будят птици ранобудни,
утринна роса да ме роси.
Там да бъда горски младоженик,
Крали Марко да ми бъде кум
и да бъдат дните ми блажени,
и да бъде цветен моя друм.
Писмо до другарката
Дружке моя, моя първа радост,
не жалея свойта младост, дружке,
но ми камък на сърцето паднал
като тежка дрямка в нощ хайдушка.
Вие вятър, зима праг прекрачва,
а във къщи нито хляб, ни огън.
Вие вятър, раснат бръчки мрачни,
а сърце ми свила е тревога.
Мъжка рожба стопляш в стара дреха,
по лице ти капе бисер топъл,
на постеля бдиш под глуха стреха,
по прозорци вятър късен хлопа.
Светлина между тебе и мене
Колко много, много светлина
между тебе и мене…
На априлската вечер в тъмносиния вир
погледнеш ли ме, сърцето ми пее
и улици, пълни с неон, с разноцветни реклами,
то люлее и мами
като пъстри и лъскави змии,
упоени от флейтата на индуски факир.
Никога нищо не е имало,
девствено е сърцето ми
като съзрял портокал,
недосегнат от никого на върха на дървото,
а паметта ми е чист пясъчен бряг,
непристъпван още от ничий крак…
Може би светът е току-що сътворен,
аз съм първата обикнала жена.
Колко много, много светлина
Сватбено пътешествие
Другите
вече сложиха кукли върху колите,
гарантираха с подпис своето щастие
и заминаха за Адис Абеба.
А ние още стоим вкаменени,
омаяни от очите си,
от температурата на ръцете си,
от мълчанието на устата.
Боим се да не разрушим
точния контакт на телата и мислите —
заети със себе си.
Не ни е нужен естраден концерт,
нито малка бирария с битов кът,
още нямаме нужда от движение,
не ни примамва Лувъра,
нито Млечният път, осеян
с венчалните пръстени
на мъртви звезди.
Да се нарадваме на лятото
Да се нарадваме на лятото с метличината тъмносиня
и с веселия мак, разтворил червените си тънки чаши.
По здрач лепни една светулка на челото
и нека океанът звезден, безкраен да те не уплаши,
че ти си негова звездица. Отдай се тихо на щурците.
Усещаш ли как се люлеят сега небето и земята
от вечната им песен. Вие, притихнали жита, мълчите,
сънувате, невям, погачи в ръцете малки на децата.
Тревата като теб е дъхава, като очите ти зелена,
земята като теб е топла и диша с нега, отмаляла.
Преди нас, в нас, след нас живее неразгаданата вселена
Спомен
… Бе късно любовта да се спаси —
не бях за теб ни мила, ни любима…
Ти бавно мойте строфи прекоси
и някъде отмина.
Но зад гърба ти пламнаха пожари —
горяха моите ливади и гори…
Зла мълния сърцето ми удари
и слънцето се скри…
И гледах аз със каменно лице —
задъханите птици тежко падат
и клоните с протегнати ръце
от небесата молят за пощада.
Но нямаше, ах, нямаше пощада…
И аз вървях през глухите стърнища,
които ме отвеждаха към ада,
и нямах нищо.
… Туй бе отдавна…
И мисля си — каква вина тук имаш?
Ти просто мойте строфи прекоси