Езическо

За да остави красотата плод,

тя продължава и в смъртта да свети:

живота ми прелива в друг живот

и цветето превръща в ново цвете.

Под дим лазурен и под слънчев дим

аз сътворявах я от страст и глина.

И срещнал взора й

неутолим,

духът ми — да е вечна, я заклина.

С магията си нейните очи

ме караха смутен да зикна

Гласът й тих, дори да замълчи,

пак ще ме радва и ще ме тревожи.

Виж още

Истина

Пази цвета на мойта пролет —

и зимата

ще е утеха.

И няма с теб да зъзнем голи

във своите най-скъпи дрехи.

Пази ме ти от щедрост лесна –

от лесна щедрост ще те пазя.

Пази ме от излишна песен,

която иначе аз мразя,

но тъй се случва, че ръката

понякога сама я ниже.

Пази плода на мойто лято —

за твойто

аз ще се погрижа.

Това от тебе искам.

Искай

от мене същото и ти.

И в свойто искане бъди

жестока, справедлива, чиста.

И Истина бъди, която

попива в мене като дъжд.

Останалото е познато,

тъй както дълъг равен път. Виж още

В деня ми — светъл и огромен

при мене просто влезе ти.

И как копнеех да догоня

пленителните ти черти.

От изворите на душата

аз слушах чисти гласове.

Не бе ни странница, ни свята,

дошла от други светове,

а колко красота и нежност

звучеше в простия ти глас.

И колко ужаси метежни

векът изсипа върху нас!

Но ние, влюбени и живи,

вървим през този труден свят,

вървим — и слънцето ни слива

със вечния си кръговрат.

  Виж още

Миг

Пусто е, ветровито е в есенната градина,бронзовият паметник ни гледа невъзмутим,а ние, като стрелките в шест и половина,един до друг долепени стоим.

Говорим малко, почти не говорим, защотоустните ни са заети. Пророним ли дума дори,перифразираме по някакъв начин Гьоте

с нещо от рода на „О, миг, поспри!“

Луната със златната си лодка цяла вечерни чака като предан и стар романтик,да ни откара на брега на този спомен далечен,където и досега живее този есенен миг. Виж още

Яна

Кога го първи път видях,

реших, че той е — никой друг…

Речта му светлина разгръща.

Орел е силния му дух.

В хайдушки идол се превърнал,

звезди под веждите му спят.

И колко пъти ще го зърна —

все тия мисли ме морят.

* * *

В сърце ми, майко, обич блика

и ме залива с девствен плам.

* * *

Да слушам никого не искам.

Най-нежна песен в мене звънна.

В гърдите ми зора се плиска

и пее синева бездънна.

Виж още

Сред цъфналите ниви

Откъде дойдох и кой съм аз — защо не пита,

а ме стрелна с тези две разнежени очи,

сякаш хубостта си бе ти дала Афродита,

сътворена вечно да обича и мълчи.

По какво разбра, че моите гърди са извор

на кристални струи и брилянтени звезди?

Как така на мойте устни спря се твоя избор

и в една пътека сляхме нашите следи.

Първото ни ложе бяха ръжените ниви,

неожънати живеят в паметта ни те.

Нощите и дните бяха винаги щастливи,

любовта ни още продължава да расте!

  Виж още

Горчив и сладък спомен

Нощта бе ноемврийска,

но кой от двама ни усещаше

пронизващия вятър,

и влагата крайморска?!

Стена от кипариси ни беше завета.

По-точно — беше ни прикритие

от любопитни чужди погледи.

И ние се целувахме за първи път.

Като че пясъците на Сахара

сме блъскали цял ден, та тук

в оазиса на кипарисите

открихме кладенец и сянка!

Виж още

Светлина между тебе и мене

Колко много, много светлина

между тебе и мене…

На априлската вечер в тъмносиния вир

погледнеш ли ме, сърцето ми пее

и улици, пълни с неон, с разноцветни реклами,

то люлее и мами

като пъстри и лъскави змии,

упоени от флейтата на индуски факир.

Никога нищо не е имало,

девствено е сърцето ми

като съзрял портокал,

недосегнат от никого на върха на дървото,

а паметта ми е чист пясъчен бряг,

непристъпван още от ничий крак…

Може би светът е току-що сътворен,

аз съм първата обикнала жена.

Колко много, много светлина

между тебе и мене… Виж още

Да се нарадваме на лятото

Да се нарадваме на лятото с метличината тъмносиня

и с веселия мак, разтворил червените си тънки чаши.

По здрач лепни една светулка на челото

и нека океанът звезден, безкраен да те не уплаши,

че ти си негова звездица. Отдай се тихо на щурците.

Усещаш ли как се люлеят сега небето и земята

от вечната им песен. Вие, притихнали жита, мълчите,

сънувате, невям, погачи в ръцете малки на децата.

Тревата като теб е дъхава, като очите ти зелена,

земята като теб е топла и диша с нега, отмаляла.

Преди нас, в нас, след нас живее неразгаданата вселена

със своя Млечен път запален, и непокътната, и цяла. Виж още

Спомен

… Бе късно любовта да се спаси —

не бях за теб ни мила, ни любима…

Ти бавно мойте строфи прекоси

и някъде отмина.

Но зад гърба ти пламнаха пожари —

горяха моите ливади и гори…

Зла мълния сърцето ми удари

и слънцето се скри…

И гледах аз със каменно лице —

задъханите птици тежко падат

и клоните с протегнати ръце

от небесата молят за пощада.

Но нямаше, ах, нямаше пощада…

И аз вървях през глухите стърнища,

които ме отвеждаха към ада,

и нямах нищо.

… Туй бе отдавна…

И мисля си — каква вина тук имаш?

Ти просто мойте строфи прекоси

и някъде отмина… Виж още