Светлина между тебе и мене

Колко много, много светлина

между тебе и мене…

На априлската вечер в тъмносиния вир

погледнеш ли ме, сърцето ми пее

и улици, пълни с неон, с разноцветни реклами,

то люлее и мами

като пъстри и лъскави змии,

упоени от флейтата на индуски факир.

Никога нищо не е имало,

девствено е сърцето ми

като съзрял портокал,

недосегнат от никого на върха на дървото,

а паметта ми е чист пясъчен бряг,

непристъпван още от ничий крак…

Може би светът е току-що сътворен,

аз съм първата обикнала жена.

Колко много, много светлина

между тебе и мене… Виж още

Да се нарадваме на лятото

Да се нарадваме на лятото с метличината тъмносиня

и с веселия мак, разтворил червените си тънки чаши.

По здрач лепни една светулка на челото

и нека океанът звезден, безкраен да те не уплаши,

че ти си негова звездица. Отдай се тихо на щурците.

Усещаш ли как се люлеят сега небето и земята

от вечната им песен. Вие, притихнали жита, мълчите,

сънувате, невям, погачи в ръцете малки на децата.

Тревата като теб е дъхава, като очите ти зелена,

земята като теб е топла и диша с нега, отмаляла.

Преди нас, в нас, след нас живее неразгаданата вселена

със своя Млечен път запален, и непокътната, и цяла. Виж още

Спомен

… Бе късно любовта да се спаси —

не бях за теб ни мила, ни любима…

Ти бавно мойте строфи прекоси

и някъде отмина.

Но зад гърба ти пламнаха пожари —

горяха моите ливади и гори…

Зла мълния сърцето ми удари

и слънцето се скри…

И гледах аз със каменно лице —

задъханите птици тежко падат

и клоните с протегнати ръце

от небесата молят за пощада.

Но нямаше, ах, нямаше пощада…

И аз вървях през глухите стърнища,

които ме отвеждаха към ада,

и нямах нищо.

… Туй бе отдавна…

И мисля си — каква вина тук имаш?

Ти просто мойте строфи прекоси

и някъде отмина… Виж още

Гълъбово перо

Тихо е. Тъжно е. Птици прелитат…

На ревера ми — гълъбово перо.

От това, че погледна дълбоко в очите ми,

не очаквам нищо добро.

Нещо силно и властно във мене приижда —

как ще го понеса?

По-добре да умра, само ти да не виждаш

тази издайническа сълза.

Виждам твоята тъмна глава да почива

върху смуглите ми колене…

Някога вярвах това, че го има,

сега вече — не…

И защо? За какво? — Ти не питай, не питай…

Приеми ме с гълъбово перо.

Но е тъжно това, че ме гледаш в очите,

а не чакам аз нищо добро.

Людмила Исаева Виж още

Ням и каменен

Отворени вратите ще оставя —

да ги люлее вятърът, да блъска

по тях самотното ми нетърпение.

Стъклата на прозорците ще счупя —

да влизат изгрева и здрача, и дъжда,

със оня дъх и блясък на косите ти.

Леглото ще е винаги готово —

като гнездо, изпълнено с крила.

В килера стар картините ще скрия

и грозните обиди — във сърцето си,

за да не се разсейвам с нищо друго.

На прага ще приседна — ням и каменен.

Ще спра часовника си. Ще помоля

и времето сезоните да бави,

за да не бъда много стар, когато

далечината твоя силует

загатне.

Димитър Василев Виж още

Всички хубави неща

Никога така просторно

в стаите не е било.

Най-напред от тях изчезна

нашето добро легло.

После масата, където

хранехме се всеки ден.

И дивана стар, на който

вечер сядаше до мен.

Толкова неща ги няма,

наши, хубави неща.

И от всеки топъл ъгъл

вее студ и пустота.

Ах, голямата ни къща

тъй ли празна ще стои,

студ, враждебност и раздяла

в стаите ще се таи.

Никога не мислех аз, че

всички хубави неща —

търпеливо, от години —

е събрала любовта.

И сега, когато тя се

гърчи в нас и ни боли,

те ще се разпръснат мълком,

както мълком са дошли.

Автор Димитър Василев

Виж още