Часове от един пролетен спомен през есента

Останаха тревогите назад

и в мен цари спокойствие от юли.

Макар че вън жълтеят дюли,

аз дишам още летен аромат.

Кажи ми: пак ли есен е дошла?

Ръцете ми от болка ли са бледи?

Върти се в залезните слънчогледи

на вятъра зелената пчела.

 

Открих те много чиста, но една

недоверчивост в мене беше скрита.

Щастлив ли си, глас близък ме запита.

Щастлив съм, но измъчва ме вина.

 

А бе април. На цвят и дъжд сезон.

Сред дъжд и цвят разходките спомни си.

Терасата на гранд-хотел „Тбилиси“

от чужди погледи ни бе заслон.

 

На дансинга, сред здрачна мекота,

оркестърът те люшна в ритми дивни.

Нима от твойте обеци и гривни

взе своя лунен блясък вечерта?

Танцуваше по тайнствения ръб

на смърт и на живот в еднаквост строга.

Ту затаяваше се, ту в тревога

излизаше от свойта скрита глъб.

 

Ръце-криле любовно се плетат…

И питах се, обзет от чувство свято,

не си ли ти душата ми, която

и плаши, и диви самата смърт?

 

Запомних, че сред градски дим, в зори,

на тази нощ, прехласната и късна,

от звездното дърво луна откъсна

и вместо дюля ми я подари.

 

А долу вятърът — една пчела —

оплождаше градините в Тбилиси,

цветя се кланяха като актриси…

Днес, вместо теб, е есента дошла!

 

Автор: Николай Зидаров

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.