Часове от един пролетен спомен през есента
Останаха тревогите назад
и в мен цари спокойствие от юли.
Макар че вън жълтеят дюли,
аз дишам още летен аромат.
Кажи ми: пак ли есен е дошла?
Ръцете ми от болка ли са бледи?
Върти се в залезните слънчогледи
на вятъра зелената пчела.
Открих те много чиста, но една
недоверчивост в мене беше скрита.
Щастлив ли си, глас близък ме запита.
Щастлив съм, но измъчва ме вина.
А бе април. На цвят и дъжд сезон.
Сред дъжд и цвят разходките спомни си.
Терасата на гранд-хотел „Тбилиси“
от чужди погледи ни бе заслон.
На дансинга, сред здрачна мекота,
оркестърът те люшна в ритми дивни.
Нима от твойте обеци и гривни
взе своя лунен блясък вечерта?
Танцуваше по тайнствения ръб
на смърт и на живот в еднаквост строга.
Ту затаяваше се, ту в тревога
излизаше от свойта скрита глъб.
Ръце-криле любовно се плетат…
И питах се, обзет от чувство свято,
не си ли ти душата ми, която
и плаши, и диви самата смърт?
Запомних, че сред градски дим, в зори,
на тази нощ, прехласната и късна,
от звездното дърво луна откъсна
и вместо дюля ми я подари.
А долу вятърът — една пчела —
оплождаше градините в Тбилиси,
цветя се кланяха като актриси…
Днес, вместо теб, е есента дошла!
Автор: Николай Зидаров