Писмо до другарката

Дружке моя, моя първа радост,

не жалея свойта младост, дружке,

но ми камък на сърцето паднал

като тежка дрямка в нощ хайдушка.

 

Вие вятър, зима праг прекрачва,

а във къщи нито хляб, ни огън.

Вие вятър, раснат бръчки мрачни,

а сърце ми свила е тревога.

 

Мъжка рожба стопляш в стара дреха,

по лице ти капе бисер топъл,

на постеля бдиш под глуха стреха,

по прозорци вятър късен хлопа.

 

И внезапно гост неканен влиза,

не разпитва, а писма разлиства,

с мрачен поглед като с нож пронизва,

по чело му ужас е изписан.

 

Ти не трепваш, яд сърце ти брули,

устни хапеш, кръв във теб играе,

както житен клас узрява в юли,

тъй узряваш в ледената стая.

 

Дружке моя, лагер ме притиска,

твойта младост враг покосва, дружке,

жал жалея, мъст в сърце ми плиска,

че не мога в бой да литна с пушка!

 

Тук зловещо стене Места тиха,

там страната мрак потиска черен,

но край Волга тътне мощен вихър

и настъпват мойте братя верни.

 

Ври земята, милионите се вдигат,

страшна е мъстта им като лава…

И врагът ще падне в тая битка,

в черна кръв удавен… И тогава

 

ще се върна и ще те прегърна,

ще настане празник в нашта къща,

мъжка рожба в люлка ще надзърна,

мойте вежди как насъне мръщи.

 

Три сърца ще стопли чудна радост,

ще изчезнат грижи от чела ни

и отново ще разцъфне младост

като люляк ранен по Балкана.

 

С мен тогаз ще бъдеш в редовете,

а синът ни смел орел ще бъде

и с народа трима ний ще светим,

и с народа трима ще пребъдем.

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0 (from 0 votes)

Leave a Reply

Your email address will not be published.