Ненадейно признание

Не мога да ти кажа нищо,

което да ти каже нещо

различно от това, което

отдавна съм ти казал вече.

 

Момчетата ми са големи

и засега растем еднакво.

Да чукна на дърво, след време

да ме надминат по години.

 

Обичаме ли се, любима?

Все още ли така изтръпваш,

когато тръгна със колата

и не на време се завърна?

 

Все още ли ме подозираш

(приятно ми е — не го крия),

когато късно се прибирам,

но не от там, отдето мислиш.

 

Защо не си говорим вече

онези, хубавите думи?

Повярвай ми, че след вечеря

нелепо е да ги говорим.

 

Несправедливо е да бъдеш

все справедлива — и на мене

не ми остава нищо друго

освен несправедлив да бъда.

 

Годините ни стават осем

не изглеждат твърде много,

но като си помислиш, всъщност

една девета от живота.

 

Какво ли би било, се питам,

ако не бях се срещнал с тебе?

И ти навярно си задаваш

въпрос подобен напоследък.

 

Обичаме ли се, любима?

Не знам, но ако си отидеш,

ние изведнъж ще се обикнем.

Но по-добре не си отивай,

 

Защото тази вечер някой (не помня вече кой) ми каза

със мокра гъба да избърша праха от старата ни каза

и пръстена си да преместя и смятам няма да забраня,

а изненадващо във нея зелено цвете ще поставя.

 

Автор: Недялко Йорданов

 

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: +1 (from 1 vote)

Leave a Reply

Your email address will not be published.