Миг

Пусто е, ветровито е в есенната градина,
бронзовият паметник ни гледа невъзмутим,
а ние, като стрелките в шест и половина,
един до друг долепени стоим.

 

Говорим малко, почти не говорим, защото
устните ни са заети. Пророним ли дума дори,
перифразираме по някакъв начин Гьоте

с нещо от рода на „О, миг, поспри!“

 

Луната със златната си лодка цяла вечер
ни чака като предан и стар романтик,
да ни откара на брега на този спомен далечен,
където и досега живее този есенен миг.

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0 (from 0 votes)

Leave a Reply

Your email address will not be published.