Имаше една чанта

Една ученическа чанта,

която ние люлеехме

като люлка на бебе

към тебе, към мене, към тебе,

наляво, надясно, наляво.

 

Не помня какво говорехме

и дали въобще говорехме.

Помня, че моите пръсти

леко докосваха твоите,

щом залюлявах към мене,

и после пак се откъсваха.

 

Помниш ли, беше късно,

ти трябваше да си отиваш,

а чантата се люлееше

и ни разделяше двамата.

Ставахме с нея трима.

 

Тогава аз хванах ръката ти,

за първи път хванах ръката ти.

Тя беше много студена —

ръка на едно момиче,

нестоплена от никого.

 

А моята беше топла.

 

Къде изчезна, не помня,

ученическата чанта,

която се люлееше

и ставахме с нея трима.

 

Сега се люлее стаята,

масата и прозорците,

дърветата зад прозорците,

къщите и комините,

небето над комините,

земята под небето:

целият свят се люлее

към тебе, към мене, към тебе,

наляво, надясно, наляво,

и ние сме го хванали

в ръцете си толкова здраво,

толкова лесно и сигурно,

сякаш той е чантата.

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0 (from 0 votes)

Leave a Reply

Your email address will not be published.